х.Мечит-засл.Страшното езеро–х.Мальовица /пътепис/

/11.08-14.08.2004г./

Добре де, в крайна сметка реших да потормозя клавиатурата и да драсна някои ред. Нямах настроение да пиша, тъй като дълго плануваният ни преход в Рила претърпя частичен неуспех, да не кажа пълен крах. От плануваната ни 4-членна група тръгнахме трима. Четвъртият, най-важният член, водачът ни - адаша бай Здраво – предната седмица се върна от Пирин с подуто коляно и се нуждаеше от почивка. От останалите трима здрав се завърна само един – Тягата. Даката слезна един ден по-рано, защото нещо не му беше добре, а аз едва се дотътрих вкъщи на един крак, тъй като коляното така зверски ме болеше, че въобще не можех да си свивам крака. Но да карам подред.

Във вторник уважихме нашия колега – Живко по случай рожденния му ден. Колкото и да не ми се искаше да си тръгвам вечерта, все пак разума надделя и към 1.30ч. с Тягата вече бяхме легнали да поспим малко. Е, да ама аз сигурно съм задрямал едва към 2.30ч. Дали от превъзбуда, че на другия ден тръгвам за планината – незнам, все пак отдавна не бях бродил из балканите. След 2-3 часа сън телефоните звъннаха, време беше. Стегнахме раниците, среща на спирката с Даката, на гарата взехме билети за Костенец. Оттам в едно малко бусче пристигнаме благополучно в Самоков. Казвам благополучно, защото пътуването ни, ако може да се нарече пътуване, бих сравнил с превоза на чували с картофи. Веднага се сещам за колумбийските сериали, където автобусите са претъпкани с какви ли не индивиди на животинския свят, премесени с мургави “мучачос”, едва има място където да си установиш носа и да подишаш въздух. В подобна обстановка се озовахме и ние. Колкото и да се претъпкваше рейсчето, шофьора продължаваше да спира на всяка спирка и да качва нови пътници. Въобще не го смущаваха възгласите на хората, лакомията за пари е страшна. Накрая рейсчето едва се тътреше, вътре в него хората вече бяха придобили опит, как багажа се крепи над главите – какво да ви разправям, типична латино-американска атмосфера, за която допринасяха и мургавите ни събратя, окупирали последните седалки. Речта им, “аромата” им, външният им вид, цялостната обстановка – имах чувството, че се придвижвам между два от най-западналите селски райони на Никарагуа да речем или на някоя държава дето не съм и чувал името. Ама живи и здави слезнахме в Самоков. Оттам маршрутка за Говедарци и в 10.30ч. бяхме готови да тръгнем от края на селото към х.Мечит. В Началото се тръгва по реката в края на селото и се минава през почивните станции. Кипи здраво строителство тук. Може да се върви по път, прокаран чак до хижата. От последната сграда на почивните станции, започва маркирана пътека, която на няколко пъти пресича коларския път и в по-голямата си част върви успоредно на ски пистата. Така кога по пътеката, кога по пътя в 12.30ч. стигнахме х.Мечит. Хапнахме, полафихме си с човека, който беше на хижата, ама не беше хижаря, и след един час тръгнахме по пътя проектиран да свързва Самоков и Рилският манастир. Предварително знаехме, че има няколко отклонения от пътя, а нашата посока трябва да е само направо към вр.Мечит. Вървенето по пътя може да се избегне като се хване, маркирана със желони пътека, но на места е трудно проходима заради клека. Този ден трябваше да стигнем до заслон Кобилино бранище. Трябваше, ама не стигнахме. В 16.30ч. бяхме на седловината между вр.Будачки камък и вр.Малък Мечит. Събрахме съвета и решихме да пренощуваме тук. Водата ни беше на привършване, осъзнахме че сме допуснали огромна грешка с водните ни запаси. Мъж и жена минаха и ни казаха лошата новина че няма къде наблизо да напълним вода, предложиха ни половин литър, който на драго сърце приехме и ги изпратихме с благодарности към х.Мечит. От седловината, където се бяхме установили се разкриват прекрасни гледки на изток-югоизток, зърнахме и ез.Йозола.

На сутринта точно в 9.20ч. тръгнахме. Изкачихме се на вр.Малък Мечит, подсякохме по пътя източно по-високия събрат вр.Голям Мечит и по южният му склон се спуснахме по пътя към Кобилино бранище. На малка седловинка изоставихме пътя за Кобилино бранище и поехме по пътеката за заслон Страшното езеро. Кобилино бранище се виждаше в ниското в ляво от нас, но нямаше смисъл да слизаме до него. Тук някъде вече водата ни окончателно свърши. Надежда ни даваше картата, на която бе отбелязано, че точно под Лопушки връх извира малка рекичка. И не сбъркахме. Стигайки в подножието на върха, оставихме раниците и слезнахме до поточето. Този път се запасихме подобаващо, хапнахме два шоколада и поехме към върха. В 13.00ч. вече се снимахме доволни на Лопушки връх. Едноименният циркус се пада северозападно от върха. Езерцето в ниското е попресъхнало. Починахме на върха и тръгнахме към Попова капа. След 1 час бяхме на Поповокапския превал. Устояхме на изкушението да останем да спим тук. Голямо чудене беше накъде да тръгнем. Въоръжени с две карти и един пътеводител, така и не намерихме къде се отделя маркираната лятна пътека за Страшното езеро. Зимният вариант ни беше ясен – право през вр.Попова капа, ясно личеше стълбовата маркировка по склона на върха и после да слезнем по западния му склон. След кратко лутане, търсене и чудене решихме да излезем на билната заравненост под върха и да видим какво е положението на запад, може би щяхме да зърнем пътека. Сега като си мисля, сигурно трябва да се тръгне към Йончевото езеро и някъде по пътя сигурно се отделя маркировка за заслона. Незнам. Просто предположение. Някои, ако знае да помага. Та излезнахме ние в местността под върха и ... нищо. Знаехме къде би трябвало да е заслона, ама как да стигнем до него. Пътека не виждаме, пред нас стои в ниското долина на малка рекичка, слизането до която си беше чист “гъзинг”. От другат страна на долината за да стигнем до подножието на Купените , където би трябвало да е заслона виждахме само скални отвеси. Та решихме да слезнем до рекичката, да обходим наоколо, някъде там трябваше да е пътеката от Йончево езеро за заслона и ако не намерим нищо да пренощоваме тук. То пък за късмет още щом прекосихме реката и попаднахме на маркировка, водеща право през скалите. Лесно за откриване, но ако го знае човек, инак ще се лута като нас. Добре че не се прие предложението ми да се качим на Попова капа и после надолу. Инак придвижване по тъмно не ни мърдаше. Та така в 18.00ч. стигнахме заслон Страшното езеро. Много красиво място - Попова капа, Купените, Ловница, Злия зъб. Мисля си, дори да си сам тук, никога няма да се почувстваш самотен. Върховете те гледат и те пазят, езерата се грижат, а на човек му остава само да съзерцава, да се възхищава... И да обича... планината. Предната вечер не си позволихме да си пийнем по едно сгряващо, защото нямахме вода, но тази вечер първото нещо което направихме е да сложим да се изстудява ракийката и салатата в езерото. Направихме си супа, хапнахме и след час, час и нещо вече въртяхме бутилчицата за сгряване. Блажено по тъмно се оттеглихме да спим.

Сутринта в 8.30ч. потеглихме към Мальовица. Даката вече се чувстваше зле. Дали от настинка, дали от слънцето, но беше явно че не му е добре. А аз, ами аз почувствах болки в коляното, но все още можех да вървя с темпо, макар и малко да ми беше трудно. Минахме през Маломальовишките езера и по реката слезнахме до хижата. 2.30ч. ни трябваха за да слезем до х.Мальовица. Даката взе решение да се прибира към Пловдив. Ами останалите двама какво щяхме да правим. Беше вече ясно че варианта да се прехвърлим през Мальовица за Рилските езера отпада. Нямаше да мога да издържа. Да заобиколим Мальовица през х.Вада също отпадна като вариант. А не ми се прибираше. Добре ми беше, хубаво ми беше тук. И накрая решихме да се придвижим до Еленино езеро, да спим там и после да решаваме дали да се качим до върха. Речено сторено. Разделихме се и ние поехме нагоре. Ясно беше, че нямаше да можем да се изкачим на върха нито този ден, нито следващия. Нямаше смисъл да се измъчвам, положението с крака стана по-зле от натоварването през деня. Към 15.00ч. стигнахме езерото. Красота! Разпънахме палатката, хапнахме и до 22.00ч. се излежавахме, съзерцавайки околните върхове. Близо един час да не и повече се наслаждавахме и дебнехме да снимаме две диви кози. Най-напред се появиха на склона на Еленин връх, после ги съзерцавахме около половин час на Мальовица отгоре. Явно искаха да слезнат до езерото за вода. Накрая, вече след като им отделихме достатъчно внимание, ги изгубихме от поглед, а и загубихме интерес.

На следващата сутрин слезнахме бавничко до ЦПШ и през Самоков се прибрахме към Пловдив.

Ще се върнем пак тук. Красива е Рила. Заслужава си да при нея.