Вие сте тук: Начало Маршрути Родопи Родопи – Преспански дял /пътепис/

Родопи – Преспански дял /пътепис/

Родопи – Преспански дял

Поход: село Планинско – връх Чиляка – село Безводно – село Комунига
(25-27 май 2007г.)

    Група планинари, с представители от туристическо дружество “Черни връх”, тръгнахме на 25 май 2007г. с влак от София за Пловдив. Направихме връзка в 11,30ч с влака за Асеновград. След  30 мин. бяхме там, после, от ж.п. гарата до автогарата. Разполагахме с 3 часа до тръгването на рейс за  централни Родопи - Лъки, Кръстова гора, Планинско(нашата цел), Давидово. Един от нас остана при багажа, а останалите - с такси  до Асеновата крепост. Обратно, пеша около 40мин, по надолнището към града. На автогарата бяхме в 15ч. Последни покупки.
    В 15,30ч  рейсчето  едвам побра хората, тръгнали в това направление. Под Лъки, при  отклонението за Кръстова гора, мостът беше под вода - залят от придошлата река, след поройният дъжд, излял се предишната нощ. Хората, тръгнали за манастира трябваше да слязат в Лъки. Бусчето, по обиколен маршрут нагоре след Лъки, ни закара до нашата спирка – село(махала) Планинско, в 17,30ч.
Тръгнахме по западен хребет на планина Каракулас по посока на връх Чиляка, първенеца на Източните Родопи  висок 1461 м.  Нямаше да го стигнем този ден, но поне да нощуваме по-близо до него. По пътя видяхме малко мече – аз поне бях наясно, че по тези места има мечки и затова съзнателно останах  ариергард (последен от веригата). Отворих шише с алкохол, при необходимост да оплискам терена около ни при евентуална заплашителна среща. Наближаваше 20ч и потърсихме подходящ терен за опъване на палатките.
    Хапнахме на фона на ясно нощно небе, осеяно с безброй звезди, с Луна  2/3 от пълнолуние. Към 23ч. ни налегна умора за сън и се разотидохме по палатките. Някъде далеч на югоизток небето проблясваше от светкавици. В просъница чух вятър да шляпа по палатката.  Усилваше се. Приближаваше и тътен от гръмотевици. После, настана тишина… Събуди ме паническо чувство за опасност. Дръпнах ципа на палатката и огледах обстановката вън. На фона на прозираща Луна, на разстояние 800-1000м, на височината на хребета върху който бивакувахме, видях черен облак със спускащ се в единия си край фуниевиден израстък. Изтръпнах. Напоследък доста се писа, а и снимки показаха, за торнада над Родопите. Изтичах до съседната палатка и разбудих хората вътре, за да видят и те обстановката отвън. Смятах за подходящо  да слезем от хребета на билото – долу, на 200м имаше каменна къща(или кошара) - изглежда изоставена. (Видяхме я преди свечеряване, но решихме, че ще я ползваме, ако се наложи. Моментът според мен беше такъв). Отвътре, без да видят обстановката отвън, ми отговориха да отида до къщата, пък те щели да преценят…
Над хребета започна да вали, а от облака започна канонада от светкавици към урвата(„Рибен дол”) пред нас. Стоварваха се върху къща(не споменатата вече), разположена на средата на склона на отсрещния баир. В една от стаите й светеше лампа, затова се виждаха къде падат светкавиците, а отблясъкът им допълнително осветяваше района. Вятърът духаше в лицето ми. Прецених, че облакът и светкавиците му съвсем скоро щяха да са и върху голия хребет, на който се бяхме разположили. Върнах се до палатката си, взех спалния си чувал, сложих си начелник(фенер, закрепващ се на главата) и се отправих по пътеката надолу към изоставената къща. Изминах 50-70 метра. Силен порив на вятъра изду незакопчаният ми спален чувал, метнат на дясното ми рамо и той, като корабно платно, следващ посоката на вятъра, ме дръпна рязко в дясно. За да запазя равновесие, а и за да си върна изплъзващият се спален чувал, инстинктивно направих голяма крачка в дясно. Поради наклона на скалата стъпих осезателно по-ниско. От дъжда камъкът беше като пързалка и десният крак се хлъзна. Загубил  равновесие и опора паднах по гръб и се плъзнах надолу по скалата - нанякъде в тъмното…
Освестих се, когато свличането приключи. Озовах се под  каменен масив с форма на  полуарка, на който се бяха опрели дясната ръка и рамо. Под дясното стъпало нямах опора, но пък лявото опираше на нещо стабилно, макар и остро. Осъзнах, че болката беше, защото бях бос  - лявата обувка липсваше. Нямаше го и начелникът. Дясната мишница стискаше част от спалния чувал.
Дъждът продължаваше да се излива. Светкавиците не стихваха – през десет-петнайсет секунди осветяваха небето и земята, така успях да огледам обстановката около мен. Вляво, на половин метър, течеше вада, през и под дребни камъни, каквито ги има във всеки сипей. Помислих си, че ако продължи да вали сигурно ще придойде. Под мен, по склона на сипея, виждах дребните камъни, но след два метра имаше само тъмнина – сигурно там каменният масив ставаше отвесен. Каква ирония на съдбата. В бързината по подреждане на багажа, забравих да взема планинската си застраховка. Досега нямах такъв пропуск, но и не ми се беше случвало произшествие. И ето сега… Учудвах се, че не усещам болка от нараняване, и че бях спокоен вътрешно, нямаше паника,  страх. Ще споделя факта, че като ходех по пътеката реших да си прошепна молитва,  тогава бях объркан. Сега чувствах, че  положението е под контрол, без да имам логични мотиви затова.
    Дъждът намаля, светкавиците отминаха в северо-западна посока и не засегнаха хребета, на който бивакувахме. Настана пак тишина, но и тъмнина. Трябваше да изпълзявам по обратния път.
    Небето се проясняваше. Колкото и слаба светлината, идваща от Луната и звездите,  ми даваше  възможността да виждам силуета на склона над и пред мен. С протегнати ръце, опипващи терена, се заизкачвах. След двайсетина метра забелязах светеща точица. „Светулка”, казах си. Но не премигваше, както светулчината. „Начелникът!” Беше паднал с  посока на светлината към земята. Вече можех да виждам отчетливо терена  на 5-10 метра около мен. Появиха се дървета, но зад тях – непрогледна тъмнина, урва или пропаст, не бях по пътеката по която се движех към изоставената къща. Върнах се и се заизкачвах отново към предполагаемата посока на хребета. И пак тъмнина пред мен. Вляво - спускащ се склон на скалния масив, вдясно -  стръмно издигаща се скала. Накъде да тръгна? Загасих начелникът. На светлината на Луната и звездите, макар и по-неясно, се вижда по-надалече.  Някъде пред мен и нагоре, на  фона на леко сияйното небе, виждах тъмният силует на хребета. Но преди него - непрогледна тъмнина. За да изляза от безизходицата реших да викам. Ако ме чуят от лагера ще ми покажат светлина към която да тръгна, сега не знаех срещу коя част от хребета стоях. Бях здрав и читав и щях да се изложа, ако викам „Помощ”. Затова извиках   „Е-е-е-о-о-о” -  тук съм, обадете се. Провикванията ми глухо потъваха в тъмнината, липсваше ехо. След дузина викания се отказах, нямаше ответната реакция, сигурно съм се отдалечил толкова, че не ме чуваха. Реших да катеря стръмната скала вдясно, подозирах, че над нея е  пътеката, която търсех. Десният крак, с обувката, често се хлъзгаше по скалата, но левият беше стабилен, пръстите му усещаха всяка издатинка и се закрепваха по нея за да пропълзявам нагоре. По някое време стигнах тераса, а оттатък нея - дървета, а зад тях – силуета на хребета. Продължих натам. Изкачих билото на хребета. Скоро открих и палатките. Шмугнах се в моята. Жена ми в просъница издума: „Няма ли да спиш най-сетне”. Какъв ти сън…?! Бях вир вода. Потърсих сухи дрехи, каквито нямаше, но някои поне бяха само влажни.  Едър конденз беше полепнал по стените и тавана на палатката, отгоре на всичкото и леден, като го допреш. Лежах полумокър, но не усещах студ. Това състояние не беше изцяло  въз основа на няколкото глътки българско уиски, които „ударих” за сгряване. Какво ли ще правя посред Родопите с една обувка? Предстояха още два дни преход. А и как ще пропътувам  половин България, ходещ, стоящ и/или чакащ по гари и спирки с голяма раница на гърба и с една обувка…Щях да стана за  посмешище и на групата…На зазоряване трябваше да потърся обувката и да не се връщам без нея.
    Мина, може би час. Започна да просветлява. Омотах с найлонов плик лявото стъпало, затегнах го с една „котка” и се изхлузих от палатката. Другите още спяха. Тишина. Безоблачно небе и мокра земя.
    Не издържах на емоцията си,  и на целия си хал, извадих фотоапарата и заснимах… Тръгнах отново по пътеката, но този път по светло. Намерих склона, по който се хързулнах, после - скалата с форма на полуарка, под която спрях. Но обувка не открих. Нямах представа в кой момент от произшествието се е изхлузила. Отново пребродих и огледах околността. И отново нищо. Сигурно се е изтъркаляла по сипея, докато падне в пропастта. Но може и да е някъде под мястото, където се застопорих. Пропълзях до там и заоглеждах  сипея. Да слизам по-надолу беше рисковано,  няма ли да се раздвижи и да тръгна заедно с камъните – до пропастта имаше още два метра? Последен оглед - на надеждата. На невзрачно място, зад по-голям камък мернах  крайчице от нея  - била е на метър под десния ми крак, от мястото, където съм лежал. Намерих подходящ клон, с който я подбрах. Беше невредима. Обух я и с приповдигнато настроение поех обратно към палатките. Там вече простираха влажните и мокри дрехи и палатки - Слънцето беше изгряло и напичаше.

"Ти чу ли как някой викаше през нощта ?"
"Не, не съм чул –  смятах да не споделям изживяното през нощта."

Но тя настоя пак с въпроса си:

"Ама ти наистина ли не чу, че някой викаше през нощта – „е-е-е-о-о-о”, защото ние всички го чухме?!"
Така ли?!”, казах си. „Мислех, че не сте ме чули. Но сте чули и не сте се отзовали на виковете? Че кой може да вика посред нощ, и то в безлюдна с километри местност, освен изпаднал в беда?! А се бях разтичал и заради за вас?”

Не намирах оправдание за това тяхно поведение. Това ще е последното ми излизане с тезипланинари” от туристическо дружество „Черни връх”. По-добре сам да си скитам по планините.

Откъм „Рибен дол”, по многократно споменатваната вече пътека, с овцете и козите си, при нас се възкачи местен овчар, зажаднял за общуване с хора. Стегнала багажа, групата тръгна към връх Чиляка. Направих последна снимка…Маркировката към вр. Чиляка беше стара и изглежда на много места - разрушена. Губехме време да следвахме  пътеки, водещи на други места, а често вървяхме без път през шубраци сред горите. Дори пихме шампанско на връх Чиляка(една от планинарките черпеше за рожденния си ден), но се оказа по-късно,  че това не беше вр.Чиляка …
    С разговори по GSM  разбрахме, че намерението ни да се съберем с другата група планинари от дружеството, тръгнала ден преди нас из Родопите, няма да се осъществи. Поради обилните дъждове, придошлите реки, освен че бяха отнесли мостове, бяха и невъзможни за преодоляване. От Асеновград, за изпаднали  в беда „бираджии” от другата група, купих и заносих в раницата си две бутилки бира от по 2,5 литра всяка, плюс моята. Сега, когато срещата нямаше да се осъществи, носенето на бирата си оставаше за моя сметка. За да се разтоваря от излишния си вече „товар” започнах, при всяко спиране за почивка, да черпя с бира нашата група. Към 14ч., на полянка - 500 метра под истинския вр. Чиляка, останах при багажа от раници, а другите тръгнаха да го изкачват. От безсънната нощ и от обилното почерпване с бира, съм заспал. Когато се събудих, групата беше насядала до мен. Хапваха. Подканиха ме да се кача и аз на върха. От умората ли, от бирата ли, или от двете, нямах никакво желание за това. Оттук, според картата, трябваше да вървим към село Безводно. Заслизахме към него. На юг, около яз. Кърджали буреносен облак изливаше съдържанието си, чуваше се тътнеж от гръмотевици…

До с. Безводно има прекрасен водопад, който за съжаление не мога да покажа – снимките се оказаха размазани. В покрайнините на селото буреносният облак от яз.Кърджали ни застигна. Светкавици запердашиха по околните върхове. Докато се провирахме из тесни улички  ни заля град и порой. Търсейки навес всеки захвана на някъде. Предусещах, че групата започна да не зачита авторитета на водача –  загубихме часове в погрешно ориентиране. Водачът беше наясно за това и поради което се омърлуши - загуби воля и решителност да остане такъв.   Скоро щеше да се смрачи и се налагаше  да взема инициативата, най-малкото защото се очертаваше да пренощуваме на открито. Тръгнах да събирам групата. Кой под навеса на училището, надявайки се да отворят за да преспим там, кой при кметството, да търси кмета за съдействие, но всички бяха без резултат. Не се виждаше жива душа. Дали не бяха се изпокрили? Казах им да се събираме около джамията, там не можеше да няма хора. На 30м от джамията, под навес на някаква барака, срещнах водача. Преобличаше се и нямаше желание за разговор. В живота ми се е налагало – в казармата и служебно, да нося отговорност и за други, и знам колко неблагодарна е тази работа. Тази отговорност съм се стремял да я предоставям на други, заради по-малкото главоболия. Но когато няма авторитет, заради интересите на групата, а и на мен, ситуацията налага да поема нещата аз. Тръгнах да търся местен. Около затворената джамия  из храсталаците сновеше човек. Заприказвах го дали има къде да пренощуваме. Погледна ме и каза: „Чакай тук”. След около петнайсет минути дойде с още четирима – кмета на селото, кръчмаря, Яшар, който ни даде подслон и негов съсед. Бараката с навеса, където се преобличаше „водачът”, се оказа, че е кръчмата на селото. Местните я отвориха за нас, да си напазаруваме – тя беше и хранителния магазин за селото. Сгрят от проявената човещина викнах: „Всеки да си поръча по нещо, черпя”. Кой бира, кой мента, кой вино, кой въздържател – исках всеки да се почувства доволен. В завързалия се разговор се сподели, че преди трийсетина години в местното селско училище са учили 397 деца, понастоящем са 9 и ходят на училище в Комунига. Затова сме заварили училището затворено. Почти всички къщи са безлюдни, затова никой не ни е поканил за подслон, но и никоя къща не е заключена, в която и да влезете ще сте добре дошъл…Накрая Яшар ни поведе към дома си. Към нас се присъединиха и закъсала група младежи-фотографи, снимащи околността. В градинската му беседка двете групи пийнахме, хапнахме и приказвахме до сред нощ. Разбрахме от Яшар, че се е върнал скоро от  Мека, където е дал обет за отказ и от алкохол. Сварих го насаме за да платя нощувката на всички ни, чувствах се задължен, заради проявената към нас човещина, но категорично отказваше да приеме. Отстъпи, не съм сигурен дали защото си мисля, че доводите ми бяха по-силни от неговите…
    Сутринта се сбогувахме с Яшар като си направихме обща снимка. Кой знай кога ще му я занеса…Или може би вие…? Предстоеше ни  поход от 25-30 км до Комунига. В покрайнините на Безводно забелязах кола. Завързах разговор със стопанина й да ни откара до където може напред по пътя ни. Имa добрината да ни остави до с. Женда. Приятели и съмишленици, не тръгвайте от с. Безводно към Комунига пеша, дори и рано сутрин, освен ако не искате да преспите там. С колата минахме петнайсетина километра. Дори и от с.Женда  пеша до Комунига, бяхме там за да хванем рейса за Пловдив едва в 16,30ч.


Перо и снимки: Тодор Мачканов ;
e-mail : todor_mach@abv.bg

Най-новото
xижа Петрохан
Facebook Like Box