Задушени гълъбки в масло / Старопланинска рецепта от района на хижа "Ехо" /
Разбира се, започваме от нужните продукти. Гълъбки, колкото повече, толкова повече. Както е казал симпатягата мечо Пух. А те биват виолетови, червени, бледокафяви и най- качествените и вкусни – зелените гълъбки. Но затова трябва да отидем до Централния балкан.
Събота. Пети юли. Този път няма да представлявам сам търновската туристическа школа. С мен е Симчо, колега и приятел. Ръст 190 см , телосложение атлетично, 99 лицеви опори от раз, коса руса, дълга и къдрава, очи кафяво и зелено, ерген. Сериозна подкрепа.
Товарим раниците в бързохода и през Шипка след два и малко повече часа кацаме на площада в село Розино. Там вече ни чака групата от Раковски. Начело е Бинин, с бързи крака и Джипиес. Наско и сестра му Анютка / този път нямам възражения за маратонките й. / И разбира се Герганчето, което има задача да спира необуздания стремеж на Бинин към екстремни катерения с диви кози, надбягване по пресечена местност с лопатари и други диви животни и всякакви неразумни начинания.
В 10.30 часа стартираме. Намираме сянката на един орех за бляскавите като огледало гърбове на автомобилите ни, организираме първия частен автопаркинг със съдействието на комшията бай Христо и напред към гората с гълъбките. И разбира се към хижа Ехо. Там ще разпънем палатките / пардон, ще изпънем телата за през нощта, една малко досадна задача, но нали трябва и да се събират сили. /
Първите час и половина минаваме през дере, обрасло и каменисто, стръмно, но не съвсем. Пием вода от една чешма, почиваме, някои се катерят отново по дебелите стволове на габърите. И така излизаме на местността Шамака, с кошарата, мястото за почивка и скара / но не и бира / и се отправяме към същинското изкачване.
И тук правим голяяяямата грешка. Виждаме коловете на зимната маркировка, която ще ни изведе на Карагьолския преслап. Но там на откритото пече яко. А пък и ние сме тръгнали за гълъбки, при все че освен мен май други познавачи на този горски деликатес няма. И се шибваме в гората по лятната маркировка . Като не знаем какво ни чака.
А ни чака хубава чешма, и много гълъбки. Някои бледокафяви, други червени, трети зеленикави, четвърти силно червиви. Особено внимаваме за пънчетата, така любими на Анютката. Вече разполагаме с около два килограма и този товар се оказва в мойта раница, като най- големия поддръжник на това великолепно мезе за бира, вино, в частност и студен айран.
След кратък обяд, от който раниците ни не олекват кой-знае колко отново потегляме през гората За да зобкаме горски ягодки, да пеем в един глас „Пред нас са блеснали житата , окъпани във топъл дъжд „ . Макар, че освен треволяк, глог , коприва и все повече гъстълак не се вижда нищо наоколо. Вече и маркировка няма. Така че разбираме, ще ни патят главите от тези гълъбки. Бинин вади Джипиеса, някъде по права линия се обажда хижа Ехо, но на 5-6 километра по права линия. Това особено не ни радва , но поне ни кара да следваме вярната посока.
Някъде около 16 часа виждаме проблясък в гористата мараня, и ни се открива на отсрещния, но далечен скат Беклемето и хижа Козя стена. А, значи трябва да сме наляво. Спираме, за да хапнем вафли, фафли и други семки и бонбонки. И се започва едно изкачване, нямам думи. Пулсът ми се качва , сякаш съм видял първото си гадже, краката ми се стягат като че ли съм на обиколката на Народното събрание, иде ми да се опъна на зелената папрат, пък ако ще и баба Мецана да идва да ме души. То се успокоявам, че надали предпочита жилавите ми мръвки пред младото, то си е всред нас, така че аз май съм най- малко застрашен.
И по едно време, когато няма вече надежда Бинин се провиква „ Радецки идва със гръм „ . На 1200 метра е основната пътека, но някъде по изкачване над 75 градуса. После те стават 800, 420, 180 метра и през един малинак, но неузрял още се изкачваме на магистралата. Браво на нас, часът е малко след осемнадесет. Пет часа в пущинака, големи сме герои.
Бинин, най – добрия водач си, да знаеш. Вкара ни, но ни и изкара без да ти мигне окото, такъв трябва да е един ръководител на старопланиски преход.
Хижа Ехо е на приказно място. На юг е високото било на връх Вежен. Величествено е. На североизток е масива със зъберите, хижа Козя стена и в далечината Беклемето. А на половин час на югоизток се издига връх Юмрука. Бинин го изкачи без да се задъха почти в полунощ. Какво да правиш, навици от юношеските години.
За калъбалъка вечерта, количеството изпити бири и напити седмокласнички няма да говориме. Натръшкахме се по дюшеците в гостната и откъртихме кой както можа. По едно време хижарката леля Венци / може и по-малка да е от мен / мина да ни завие грижовно, да не би да настинем. Че и утре е ден.
На сутринта хапнахме, пийнахме чай, но без коняк. Леля Венци ни гости с бухтички и шипков мармалад. После си направихме снимка за спомен и след викове - Ехоооо, драснахме надолу към цивилизацията.
А бе скучна работа. Наоколо колове, маркировка, народ. Няма как да се загубиш. Само дето гледките във всичките посоки са по интересни от горските, туй е предимсвото да ходиш по утъпканите пътеки. И поклащащите се в неравноделен такт жълто и виолетово на кантариона и мащерката, всред зеленото от гергевските треви, както казваше класика Радичков. Че то и в живота си е така, утъпканата пътека емоция ли е, я да кривнем встрани, че да си разберем от живота.
При едно от последните сядания за почивка ме напуши смях. А бе хора, от три години в планината все по нещо си губя, или ножчето, или шапката, потника или чорапите. И сега не останах назад, май аз съм куцузлията, щом се загубих самия в гората.
А за гълъбките не остана време, а май и кураж да ги сготвим на Ехо. Но щом пиша тези редове, бъдете сигурни, от задушени гълъбки по старопланински няма по- хубаво мезе за бирата.
Не, не ви гъбаркам, истина е.
08.07.2008 Любомир Николов
Събота. Пети юли. Този път няма да представлявам сам търновската туристическа школа. С мен е Симчо, колега и приятел. Ръст 190 см , телосложение атлетично, 99 лицеви опори от раз, коса руса, дълга и къдрава, очи кафяво и зелено, ерген. Сериозна подкрепа.
Товарим раниците в бързохода и през Шипка след два и малко повече часа кацаме на площада в село Розино. Там вече ни чака групата от Раковски. Начело е Бинин, с бързи крака и Джипиес. Наско и сестра му Анютка / този път нямам възражения за маратонките й. / И разбира се Герганчето, което има задача да спира необуздания стремеж на Бинин към екстремни катерения с диви кози, надбягване по пресечена местност с лопатари и други диви животни и всякакви неразумни начинания.
В 10.30 часа стартираме. Намираме сянката на един орех за бляскавите като огледало гърбове на автомобилите ни, организираме първия частен автопаркинг със съдействието на комшията бай Христо и напред към гората с гълъбките. И разбира се към хижа Ехо. Там ще разпънем палатките / пардон, ще изпънем телата за през нощта, една малко досадна задача, но нали трябва и да се събират сили. /
Първите час и половина минаваме през дере, обрасло и каменисто, стръмно, но не съвсем. Пием вода от една чешма, почиваме, някои се катерят отново по дебелите стволове на габърите. И така излизаме на местността Шамака, с кошарата, мястото за почивка и скара / но не и бира / и се отправяме към същинското изкачване.
И тук правим голяяяямата грешка. Виждаме коловете на зимната маркировка, която ще ни изведе на Карагьолския преслап. Но там на откритото пече яко. А пък и ние сме тръгнали за гълъбки, при все че освен мен май други познавачи на този горски деликатес няма. И се шибваме в гората по лятната маркировка . Като не знаем какво ни чака.
А ни чака хубава чешма, и много гълъбки. Някои бледокафяви, други червени, трети зеленикави, четвърти силно червиви. Особено внимаваме за пънчетата, така любими на Анютката. Вече разполагаме с около два килограма и този товар се оказва в мойта раница, като най- големия поддръжник на това великолепно мезе за бира, вино, в частност и студен айран.
След кратък обяд, от който раниците ни не олекват кой-знае колко отново потегляме през гората За да зобкаме горски ягодки, да пеем в един глас „Пред нас са блеснали житата , окъпани във топъл дъжд „ . Макар, че освен треволяк, глог , коприва и все повече гъстълак не се вижда нищо наоколо. Вече и маркировка няма. Така че разбираме, ще ни патят главите от тези гълъбки. Бинин вади Джипиеса, някъде по права линия се обажда хижа Ехо, но на 5-6 километра по права линия. Това особено не ни радва , но поне ни кара да следваме вярната посока.
Някъде около 16 часа виждаме проблясък в гористата мараня, и ни се открива на отсрещния, но далечен скат Беклемето и хижа Козя стена. А, значи трябва да сме наляво. Спираме, за да хапнем вафли, фафли и други семки и бонбонки. И се започва едно изкачване, нямам думи. Пулсът ми се качва , сякаш съм видял първото си гадже, краката ми се стягат като че ли съм на обиколката на Народното събрание, иде ми да се опъна на зелената папрат, пък ако ще и баба Мецана да идва да ме души. То се успокоявам, че надали предпочита жилавите ми мръвки пред младото, то си е всред нас, така че аз май съм най- малко застрашен.
И по едно време, когато няма вече надежда Бинин се провиква „ Радецки идва със гръм „ . На 1200 метра е основната пътека, но някъде по изкачване над 75 градуса. После те стават 800, 420, 180 метра и през един малинак, но неузрял още се изкачваме на магистралата. Браво на нас, часът е малко след осемнадесет. Пет часа в пущинака, големи сме герои.
Бинин, най – добрия водач си, да знаеш. Вкара ни, но ни и изкара без да ти мигне окото, такъв трябва да е един ръководител на старопланиски преход.
Хижа Ехо е на приказно място. На юг е високото било на връх Вежен. Величествено е. На североизток е масива със зъберите, хижа Козя стена и в далечината Беклемето. А на половин час на югоизток се издига връх Юмрука. Бинин го изкачи без да се задъха почти в полунощ. Какво да правиш, навици от юношеските години.
За калъбалъка вечерта, количеството изпити бири и напити седмокласнички няма да говориме. Натръшкахме се по дюшеците в гостната и откъртихме кой както можа. По едно време хижарката леля Венци / може и по-малка да е от мен / мина да ни завие грижовно, да не би да настинем. Че и утре е ден.
На сутринта хапнахме, пийнахме чай, но без коняк. Леля Венци ни гости с бухтички и шипков мармалад. После си направихме снимка за спомен и след викове - Ехоооо, драснахме надолу към цивилизацията.
А бе скучна работа. Наоколо колове, маркировка, народ. Няма как да се загубиш. Само дето гледките във всичките посоки са по интересни от горските, туй е предимсвото да ходиш по утъпканите пътеки. И поклащащите се в неравноделен такт жълто и виолетово на кантариона и мащерката, всред зеленото от гергевските треви, както казваше класика Радичков. Че то и в живота си е така, утъпканата пътека емоция ли е, я да кривнем встрани, че да си разберем от живота.
При едно от последните сядания за почивка ме напуши смях. А бе хора, от три години в планината все по нещо си губя, или ножчето, или шапката, потника или чорапите. И сега не останах назад, май аз съм куцузлията, щом се загубих самия в гората.
А за гълъбките не остана време, а май и кураж да ги сготвим на Ехо. Но щом пиша тези редове, бъдете сигурни, от задушени гълъбки по старопланински няма по- хубаво мезе за бирата.
Не, не ви гъбаркам, истина е.
08.07.2008 Любомир Николов