Вие сте тук: Начало Маршрути Стара Планина гр.Карлово - х.Левски - вр.Ботев /пътепис/

гр.Карлово - х.Левски - вр.Ботев /пътепис/


Маршрутът е изпратен от Тодор Мачканов

гр.Карлово - х.Левски - засл.Ботев - вр.Ботев - х.Равнец - гр.Карлово

28-30.07.2007г.



На 28 юни излизах от нощна смяна и се очертаваха четири горещи и душни почивни дни, ако останех в София. Обмислях да се спася като се кача на билото на Рила – вр.Мусала, х.Грънчар, х.Македония, гр.Разлог.
С мътна от недоспиването глава подготвях раницата. Изпих чаша кафе. Изглежда от него ми просветна. След две нощни дежурства, под палещите лъчи, с риск и от претопляне, пък макар и на хладното бuло на Рила, за възстановяване или за доизразходване щях да тръгвам? Не би ли било по-добре да се скрия нейде из дъбравите? Ето повод да посетя Средна Стара планина, която не познавах. Отворих картите и разписанията.
Скоро имах нов план. С подходящ влак от София(15,55ч) до Карлово(18,05ч). Оттам до х.Хубавец, с указателно време за преход от 2-2,30ч., значи до мръкване – 21-22ч., щях да съм там за нощуване. После, сутринта на следващия ден: х. Балкански рози, х. В. Левски. Там, оглед на местността (стига съм препускал по планинте, като че ли съм на състезание) и нощувка. За другия ден – засл.Ботев, вр. Ботев, слизане към х.Рай с преспиване. В последния ден – оглед на околността и преход до Калофер, където в 18,18ч. ще има бърз влак за София.
Влакът в 15,55ч се оказа експрес. Цената на билета със запазено място – 8,40лв. В 18,10ч бях на ж.п. гарата в Карлово. Пред нея чакаха късмета си десетина шофьори на таксита. Отидох до автогарата с надежда за някакъв рейс, който да ме отнесе по-близо до някоя от хижите. Такъв нямаше не само по времево разписание, а изобщо. Тръгнах към предполагаемия център на града, през който трябваше да мина - според картата, за да стигна до пътеката към хижите. Оглеждах се и за магазин, защото не бях готов с нужните продоволствия.
Попаднах на централния пазар. Много удачно място да решиш продоволствието изцяло оттук – хем по-евтини зеленчуци и плодове от София, хем шанс да попаднеш на истински домашно отглеждани, хем по-малко тежка раница до тук. Взех и така нужната бира, особено при летни преходи организмът ми я възприема и като храна. До пазара, три таксита се надяваха на клиенти. Предполагаемото лутане из града, докато намеря пътеката за хижат, тежката раница и най-вече изплъзващото ми се времево разписание, ме накара да взема такси, което ме закара до "пътеката" за два лева. С таксито спестих половин час, който оцених два часа по-късно.
”Хванах” пътеката в 19ч. В началото е изровена и стръмничка. Минава покрай къщички, но трябва да си съвсем заплес за да я объркаш с други - маркировката е точна и навременна. Скоро навлязох в гора. След 30-40 минути стигнах тераса с пейка. Оттук започна запознанството ми с една дивна река – Стара река. Първоначално чувах само гласа й, но скоро, като я видях, не откъсвах поглед от нея. На места буйна, спускаща се отвисоко, на други – течаща тихо, спокойно, подобно на Ропотамо. Осеяна е с дълбоки и плитки вирове, с кристална вода, през която се вижда на дъното всяко камъче и цветен нюанс – ту златно жълто от пясъка, ту изумрудено зелено – от водната растителност, ту с оттенък на сребро, кога е над масивни скални образувания. Немаловажен факт, стигнала реката, пътеката става по-хоризонтална и се превръща в алея за отмора и възстановяване. Върви се нагоре по течението. Има разклонения при една малка ВЕЦ, но търсете и се ориентирайте по маркировката. Замаян и от реката, от растителността, и от скалите, не усетих как са минали час и половина. Смрачаваше се и трябваше да ”слизам на земята”. Кой знай колко време съм отделил, захласнат и за снимки. И колко ли още ми трябваше за да стигна хижата. По дефилето на реката и под буковия покрив на дърветата, мръкването е по-осезаемо рано. Приготвих начелникът, за да ми е под ръка, ако се наложи да вървя по тъмно, и ускорих крачка. А, след този скат да видя хижата, а - след следващия, табелките все ми казваха, че трябва още да вървя. Към 21,20 мернах светлинка сред дъбравата – хижа Хубавец. Не беше се стъмнило съвсем, но не ставаше за снимка. Вратата беше заключена. Позвъних. Отвори ми хижарят. Докато си приготвях нещо за вечеря побъбрихме половин час. Като разбра, че ще ходя до заслон Ботев ме помоли да занеса на стопаните им специални поздрави. Учтиво се оттегли като каза, че е вечерял и е време да си ляга. Показа ми стаята, където да пренощувам. Платих 7,30 лв, защото имах намерение да тръгвам сутринта по-рано и можеше да не се срещнем. Нещо немаловажно – столовата и кухнята са кажи-речи едно помещение, а посудата в кухнята е изцяло предоставена за ползване от посетителите. Тук се чувстваш автономен от хижаря. За разлика от други хижи. Може би въпрос на доверие, човещина…
Сутринта на 29 юни започнах с резонната чаша гореща вода на малки глътки, после – нескафе с две-три бисквитки. В 8ч. се сбогувах с хижата, стопаните тепърва се разбуждаха. И отново по пътека, лъкатушеща покрай реката с фотоапарат в ръка. Към 9ч. бях при х.Балкански рози. Тук старите домакини предаваха обекта на новите, в присъствието на представители от БТС Карлово. Завързах разговор с единия от тях. Повод – паметна плоча на стената на хижата, отбелязваща, че под нея лежат останките на мечка стръвница, погребана тук през 1952г. Има мечки по тия места, каза представителят на БТС-то и сподели срещата си с една от тях – подгонена от овчарски кучета, минава на метър, докато стои добронамерено. Мечки се научили да слизат до „Водонапорната” над Карлово, (вижда се отдалеч по големия кръст), където ровели по кофите за боклук за да търсят нещо за ядене. Въпросът е да не се уплашиш, ако се срещните.

В 9,40ч поех по пътеката към х. Левски. И отново по поречието на реката. След спокоен преход, към 12ч зърнах и хижа Васил Левски. На десет минути по маркирана пътека се отива до „Пръскалото”. Значително по-далеч са Купена – 2169м. и Костенурката - 2035м. Оставих в раницата си само нещо за ядене и вода и тръгнах на път – през гората, по маркирана пътека, водеща към хижи Добрила и Амбарица, по- близо до споменатите върхове. Приблизително след 1,30ч. стигнах края на гората, откъдето се ширва голяма поляна от двете страни на която се издигат Купена и Костенурката. На това място има и голяма указателна табела, отбелязваща посоките на пътеките за хижи Добрила и Амбарица, към Костенурката и оттам за вр.Ботев. Изгледът на Купена не остъпва на алпийски пейзаж. На това място установих, че ще е по-добре да не се насилвам да изкачвам Купена. Чувствах се отпаднал – до тук бях само на кафето и бисквитките от сутринта. Мислех да запазя сили за утрешното изкачване към вр.Ботев. Затова поех назад към х. Левски. На поляната пред хижата има дървени масички и пейки. Една от тях бе насянка. Към 20ч приключих и с хапването. Бях единственият посетител. В спалното помещение забелязах как хижарят е подредил одеалата – две едно върху друго, да си съответстват(симетрични) дори с цветовите ивици. Педантичност характерна за военните…. До 22ч се „бъхтах” над едно судоку. Без да го „довърша” реших, че ще е по-целесъобразно да спя. Така ще имам нещо за занимавка и във влака. Сутринта на 30 юни от 7ч до 7,30ч очаквах да чуя стопаните, за да ги помоля за гореща вода, но уви, те, може би, още спяха. Пропуск! Не го допускайте и вие. Не очаквайте тук нещата да са по подразбиране, както е по други хижи. Като педантичен човек хижарят следва реда и регламента, такива, каквито посетителя се договори(изиска) с него. След седмица, когато отново дойдох тук процедирах по този начин – още при регистрацията. И нямаше проблеми. И бях доволен. А сега, пих една студена вода, в буквален и преносен смисъл, и нескафето си забърках с такава. В 8ч. поех по пътеката към вр.Ботев. Оттук нагоре, пътеката става още по-стръмна. Това трае от 40 минути до час, в зависимост от физическото ви състояние. Така, че знайте – до час излизате от гората на скалиста, оголена, терасовидна местност. Освен, че оттук се разкрива красива панорама във всички посоки, отсега пътеката става поносима. След около час наближих маркирани с пилони пътеки, нещо като кръстовище. В далечината, изправил снага, беше връх Ботев. На това своеобразно кръстовище направих лека закуска. После, в 10,40ч. избрах маршрут „лятната пътека” към заслон Ботев. След седмица, когато повторих изкачването заради жена ми – фенка на преходи с течаща вода, разбрах, че „зимната” е несравнимо по-добрата – заради панорамните гледки. Качвайки се по нея ще можете да погледнете света и от вр. Жълтец, да се насладите и вр.Кръстцитеи на вр.Левски, а ако е хубаво времето, и вр.Вежен...

В 12,20ч. пристигнах на заслон Ботев. Мъже уплътняваха покрива. Като предадох поздравите на хижаря от х.Хубавец, стопанката веднага ме покани да ме нагости – да си призная жадувах за горещата си вода, която не успях да си взема на х.Левски. С приповдигнато настроение от жеста, се провикнах на тези от покрива: „На вестоносците, с лоши новини им махат главите, а на тези – с добрите, ги канят на почерпка”. Изпих и моя специалитет за бързо утоляване на жажда - бира, (ако е студена) разредена до 1/3 с гореща вода, ако бирата е топла – с по-малко разреждане. Половин час отмора смятах за достатъчен. Първоначално тръгнах по вертикална пътека за върха. По едно време забелязах, че планинари, идващи от х.Плевен ме застигат, ползвайки зигзагообразна пътека. Така, че се отказах от вертикалната, тя е за спортни натури. От заслон Ботев до връх Ботев изкачването е 50-60 минути. Върхът Ботев е съсредоточие на няколко маршрута. Освен че пристигаха планинари от вече спомената х.Плевен, идваха такива и от х.Рай – по „тарзановата” пътека. Аз бях единствения, засега, идващ от х.Левски. Бях с намерение да се спусна по „тарзановата” пътека за да преспя в х.Рай, но пристигащите оттам споделиха, че група от 90 човека ще преспива на същата. Знаех предварително, че капацитета на х.Рай е 82 легла и 40 нари, което означаваше, че може да се окажа без легло, неминумо ще има приходящи и без заявка – беше събота и е нормално да е така. Знаех, че е имало случаи да се преспива и отвън, а аз прецених, при този преход не ще имам нужда ни от палатка, ни от спален чувал. Макар че звучаха още думите на Вальо – хижаря на заслон Ботев, че „от гробища и от хижа човек не се връща” избрах спокойния вариант – да преспя на заслона, където капацитетът е 20 легла.
Направих някоя и друга снимка от върха.



Наближаваше 16ч., когато заслизах към заслон Ботев. Там отмарях като обиколих околността. После, вечеря - сирене, кашкавал, маслини, ръженият хляб се ронеше като галета, последните 2 домата и краставица. Бирата - от заведението. Въпросът с продоволствието е важен. По хижите предлагат чай, кафе, бира, в по-редки случай – боб и леща чорба. Може да разчитате на повече само, ако сте направили предварителна заявка със съответния хижар. Иначе ще хапвате онова, което сте успели да си занесете.
Към 20ч. ме налегна умора и реших да си лягам. Скоро дойде група жадни за купонясване. Събуждах се от планинарски, народни, македонски и стари градски песни. Изпаднал в странна нега слушах…И заспивах. За да се събудя отново. Хижарят Вальо имаше добър и силен глас, владееше добре и акордеона. Трябва човек да е зареден с много енергия, за да живее по тоя начин – работа през деня, и често веселие през нощта. Сигурно тук, като е по-близо до звездите, човек получава и повече , и качествено, зареждане за живот… Това жизнерадостно веселие го приех като награда – продължаваше и на ранното утро на 1 юли, макар и не с „Юлско утро” („July Morning”) на “Юрая Хийп”(„Uriah Heep”).
На сутринта се сбогувах с Вальо и Таня – хижарите на заслон Ботев, и се заспусках към „кръстовището” от указателни пилони и табели, което срещнах предишния ден. Оттам, смятах, по хоризонталната пътека да стигна до х.Рай, откъдето да се отправя към Калофер.
В рамките на час планът в главата ми се промени. Седнах на хубавата трева на „кръстовището”, извадих картата и разписанието за влаковете, погледнах часовника. И се убедих - промяната на плана бе от полза. Ако вместо да хващам в 18,18ч. влака в Калофер, а друг, но от Карлово, каквито имаше и в по-ранни часове - в 14,10ч. и от 16,25ч. пристигащи в София съответно към 19ч.; и 20ч. щях да спестя 1,30ч. или 2,30ч. Следващия ден бях на работа и повече време за подготовка не биха били маловажни.
Надявах се да хвана влака в 14,10 от Карлово. Така, вместо към х.Рай продължих към х.Равнец – разположена в покрайнините на Карлово.
Половината от пътя е почти хоризонтален, с леко изкачване по средата. След това, обаче, макар и да следвате пилоните, настава едно спускане към Карлово, което не е за препоръчване. По някое време пилоните изчезват, и с това и маркировката, при което пътеките стават безброй, поради стадата животни по тия места. Започва лутане в търсене на верната пътека. И стръмно спускане към Карлово по каменист скат.
Преуморен, под палещите лъчи на Слънцето в 13ч. открих х.Равнец.
Отвън, под импровизиран тенд, на две маси, приключваха обяда си неколцина планинари и хижарите. Очертаваше се или стремглаво спускане към града за да хвана влака в 14,10ч. или да отдъхна. Тичах цял живот и полза няма. Предпочетох почивката. Поканиха ме да споделя обяда им, но като неядящ месо избор нямаше. Помолих за малко хляб и с останалото ми сирене, кашкавал и маслини залъгах глада си. Наслаждавах се час на почивката.
Тръгнах към Карлово около 14ч. Отново спускането не беше приятно, маркировката се губеше, много пътеки, каменисто, с търкалящи се дребни камъни, които с удоволствие биха те изпързаляли. И много задушно, за разлика от хладината горе.
В 15,30 бях на ж.п. гарата. Поисках и ми дадоха билет за гара Искър за влака от 16,25ч. Подчертавам това, защото после се оказа, че този влак минава през София-север, а не през - гара Искър. Но електронната система не схвана различията. Или пък системата не беше „електронна”. Добре, че кондукторите не се заядоха…
В 16ч. се качих на композирания влак. Пътници продължаваха да прииждат и вече беше проблем местото за сядане. Недоумявах, че към локомотива беше прикачен само един вагон. Затова зададох въпрос към кондурката като ползвах шегата на абсурда – защо не махнат и вагона за да пътуваме само с локомотива. Очаквах отговор, че прикачване на нови вагони е предстоящо, но уви, безсмислието се оказа вярно – локомотивът щеше да тегли само един вагон. При положение, че той се запълни още в Карлово. А пътници се качваха и по останалите гари – и върастни, и майки с деца, всичко по коридорите, както могат. Те си бяха платили, а какво получаваха?! Много ли коства на БДЖ да допълни композицията с още един-два вагона?!
Към 20,15ч влакът пристигна на Централна гара София. Моето приключение приключваше. Предстоеше осмислянето му. И разбира се, описването му.
Има, има защо…



Перо и снимки: Тодор Мачканов;
e-mail: todor_mach@abv.bg.


Най-новото
xижа Дерменка
Навигация
Facebook Like Box